Може би

И аз сломен попитах - и сломен,
най-после чух! То беше, знам, душата,
една вълшебна корда в тишината,
то беше моята душа пред мен,
звучаща тихо: може би...
А слънцето захождаше. В забрава
от страх попитах - и тогава
аз чух най-тихо: може би.

И аз сломен глава на гръд оборих,
но все прострях към изгрева ръце,
с надежда в безнадежното сърце,
и като ехо в себе си повторих,
сломен повторих: може би...
А слънцето се беше скрило вече
и нощ зловеща, близо и далече
със смях понесе: може би.

И аз все чакам! Ето векове
изминаха как гледам в тъмнините.
И аз все чакам! Ето ветрове
до кървав плач ме шибат по очите.
И все повтарям: може би...
Аз чакам слънцето и слънчев блясък,
с очи покрити веч от прах и пясък,
и сляп отдавна! - Може би!

П.К. Яворов