Едно дете на улицата спря ме
и каза ми с усмивка: ”Добър ден,
познах те, чичо, сниман си до мама.”
Стоеше той, синът ти, срещу мен.
Очите му ме гледаха познато.
То, милото, не знаеше това.
С ръчичката си хвана ми ръката
и рече умолително: ”Ела,
тя, мама, много ще се радва.
Ще видиш татко ми”- ми каза то,
а аз не можех още да повярвам
и цял бях побелял като платно.
Приведох се, целунах му челцето
и казах му, че много съм зает.
Една сълза се стече по лицето -
във младостта си нямах аз късмет.
А то не виждаше, че съм заплакал,
държеше здраво моята ръка.
Преди години - някога във парка -
аз твоята ръка държах така.
Едно дете накара ме да страдам,
тъй, както някога накара ме и ти.
Но то е малко и не осъзнава,
че стара болка в мен се прероди.
Сега не можеш ти да му разкажеш
и аз не мога истината да река,
невинното сърце ще се премаже
узнае ли, че аз съм му баща.
Ще минат месеци, ще изтекат години,
не знам във щастие дали ще порасте,
о, мое мило, мъничко, прости ми,
че те лиших от синьото небе.
Валентин Йорданов
Няма коментари:
Публикуване на коментар